Живописта е мястото, в което образът идва преди обяснението. Понякога го виждам почти завършен, друг път той се появява бавно — през памет, натрупване и търсене. Не рисувам видимия свят, за да го повторя, а за да открия онова пространство зад него, което не може да бъде назовано директно.
Това пространство е моят вътрешен дом — жив свят, за който знам, че съществува някъде отвъд видимото. Имам нужда постоянно да търся връзка с него, защото оттам идва силата ми да бъда жив и тук, на земята. Когато рисувам, част от този свят става видима, но никога докрай. Тъкмо затова не спирам да го търся. Може би пълното му разкриване не принадлежи на този живот.
Мостове, лабиринти, ангели, къщи и светулки се появяват в различни периоди, но за мен не са отделни сюжети. Те са различни прояви на една вътрешна линия — преходи между видимо и невидимо, памет и настояще, човешко и духовно присъствие.
Не форсирам образа и не развивам серия само защото съм открил тема. Оставям я да узрее, докато намери собствената си необходимост. Живописта е най-дълбокото място, към което се връщам — не само като практика, а като жизнена потребност.